„ТАТКО“ („ОТЕЦ”)
Мина Борисова Карагьозова (р. 1955 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Валерий Латынин
Мина Карагьозова
ТАТКО
Малко по малко изчезва вашият свят, татко,
един по един си отиват всички, които обичаш,
съдбата отнема всичко, без да протака,
тъжните старци дали са на Господа вричани?
Как да ти бъда водач във света на тъгата, татко,
ти си ме учил само на радост.
Като блясък на мълния мина животът ти кратък –
сякаш без детство и сякаш без младост.
Седиш сред руините тих и замислен, и кротък,
в праха на нещата, дето уж щяха да те надживеят…
Единствено ние сме твоята връзка с живота,
единствено ние до края ще бъдем със тебе.
Разрушен бе светът на бащите ни, разгромен, сгромолясан,
отиват си тихи, необичани, непризнати…
Други сега са тържествено коронясани,
на власт са сега и смъртта, и тъмнината…
Къде е вашето място във новия свят – мамо, татко,
как ще дишате, ще оживявате…
Къде ще сте вие във този космически вакуум,
дето обгърна и вас, и делата ви…
Изкачвате бавно небесната стълба към рая,
и все по-прозрачно просветват телата ви…
Крилете на ангели в бяло засипват безкрая
и виждам, че вие отдавна сте станали ангели.
Мина Карагёзова
ОТЕЦ (перевод с болгарского языка на русский язык: Валерий Латынин)
Уменьшается мир твой привычный, отец,
все, кого ты любил, отошли понемногу,
отнимает судьба круг друзей под конец,
будто грустные старцы обещаны Богу.
В мире грусти быть гидом тебе не дано,
ты учил меня весело жить, вдохновенно.
Пронеслась твоя жизнь, будто кадры кино,
или отсветом молний мелькнула мгновенно.
Ты сидишь молчаливо средь старых вещей,
переживших свой век в быстротечности буден.
Мы – последние ниточки связи твоей
с этим светом. И помнить лишь мы тебя будем.
Был разгромлен, отцами построенный мир,
и уходят отцы, как безгласные тени…
Бессердечность – сегодняшний их конвоир
на погост по дороге потерь и забвенья.
Где вам место найти, чтоб свободно дышать
в паутине разросшегося окаянства?
Задыхается ныне живая душа
в сотворённом вокруг безвоздушном пространстве.
Поднимаешься тихо по лестнице в рай,
всё прозрачней свеченье усохшего тела…
Шорох крыльев послышался мне невзначай –
ты давно уже стал нашим ангелом белым.